Всеки ден се сблъсквам с различни хора, с различни интереси,различни мечти,цели,виждания за живота! Често ми задават въпроси от сорта на "Защо тренираш толкова много?","Не може ли днес да пропуснеш тренировка","Защо си причиняваш това, можеш да се контузиш!", " Как може да ти харесва да тренираш до изтущение?" и т.н. Всички тези въпроси ме провокираха да си излея душата и да кажа, защо го правя!
Спорта винаги е бил в кръвта ми! Първо беше баскетболът...обожавах шума на мрежичката,когато вкарам кош; звука на топката при допира ѝ с настилката...чувството преди всеки мач, желанието да дадеш всичко от себе си, да покажеш какво можеш и да помогнеш на отбора да победи! Разочарованието след провала и последващия ентусиазъм да тренираш още по-усилено, за да следващия път да оправдаеш очакванията си, чувството на умора след тренировка, което ти напомня, че си се потрудил, чувството след всеки мач, че си оставил частица от себе си на терена... обичах всичко това! Правеше ме толкова щастлива!
Последва плуването! Само когато стоиш отстрани на басейна и гледаш водата, някак те привлича...когато видиш как другите дават 100% от себе си, тренират до изтущение в името на някаква цел, мечта, която преследват...това някак те кара да изпитваш желание и ти да станеш част от нещо толкова голямо. Всеки път, когато отидех на басейна, знаех, че нямам шанс да постигна и 1/4 от това, което постигнах в баскетбола. Всеки питаше,защо тренираш толкова много,като няма да ставаш олимпийска шампионка... Гледах ги и се чудех,защо трябва да правиш нещо,заради някаква награда,медал,купа,пари? Не може ли да го правиш просто, защото ти харесва и ти доставя удоволствие? Това беше и причината да го правя. Обичах чувството да се състезавам със себе си, всеки път да се опитвам да подобря времето си, техниката си, издържливостта си...и защо го правех? Ами защото ми харесваше, хубаво е да виждаш, че напредваш в нещо,макар и да си далече от звездите... Исках да видя просто до къде се простират възможностите ми, защото аз съм от хората, които прекалено много си вярват! ;) Аз съм непоправим оптимист и винаги мисля, че когато се захвана с нещо имам силите да го постигна, колкото и време и усилия да ми отнеме...
А сега, дойде ред на кросфита...Тук вече има и нещо, което ме връща към "славните" години на баскетбола... Плуването беше коренно различно от моята "любов"-баскетбола...а кросфита ми напомня за физическата подготовка преди началото на всеки сезон...е кросфита е доста по-натоварващ, но пак ми напомня за едно хубаво чувство, което съм изпитвала в миналото. Обичам да тичам,да скачам,да клякам, да се мъча на халките и на лицевите опори. Хубаво е когато подобриш времето си на някоя тренировка, когато видиш, че имаш прогрес и вече не тичаш, като фламинго, което всек имомент ще разпери ръце и ще полети. Хубаво е когато се научиш да клякаш правилно, а не все едно си получил шут в дупето и си полетял към земята...
И след всичко, което изписах,правя го не за медали,купи, слава и признание, а просто защото ме прави щастлива.Просто защото ми носи удовлетворение и защото искам да видя до къде ще ми стигнат силите! :)
No comments:
Post a Comment